Ивлин Хукър и мъжката хомосексуалност

В средата на миналия век една жена успява с  една малка статия  да даде своя принос в разбиването на един от най-големите научни митове, че хомосексуалните са хора, страдащи от психично разстройство. Името на тази жена е Ивлин Хукър.

В средата на миналия век една жена успява с  една малка статия  да даде своя принос в разбиването на един от най-големите научни митове, че хомосексуалните са хора, страдащи от психично разстройство. Името на тази жена е Ивлин Хукър.

Американската психоложка Ивлин Хукър не е била хомосексуална, но пионерската й работа в областта на мъжката хомосексуалност през 50-те и 60-те постави под въпрос теорията за „разстройството на половата идентичност”, известно като хомосексуалност.

Ивлин   Джентри е родена на 2 септември 1907 г. край Норт Платé в Небраска. Още на 12-годишна възраст малката Ивлин вече е пропита с любов към знанието от майка си, която има завършени само три години начално образование. Когато трябвало да влезе в гимназията,  майката на Ивлин се премества с децата си в Стърлинг, Колорадо, където имало голяма и известна гимназия.  В последните си години в гимназията Ивлин влиза в програма за отличници, където записва курс по психология. Тя планирала да се запише в учителски колеж, но от факултетския съвет я убедили да се запише в университета в Колорадо. Така тя била приета там в края на 1924 г., като междувременно започнала работа като домашна прислужница.

Ивлин Хукър  се записва в курса на бихейвиориста д-р Карл Мюнцингер, който я очарова с чистия си, аналитичен ум. Той я насърчава  по пътя й към магистратурата. В началото на 30-те години, младата жена  е поканена да защити докторантура в университета в Боулдър, но Манцингер я насочва към източните университети. Тя изявява желание да работи с Робърт Йъркс в Йейл, но ръководителят на департамента отказва да препоръча за поста жена и тя отива в небезизвестния университет „Джон Хопкинс”. Скоро се оказва, че малкият департамент по психология там е идеално място за нея. Тя получава степен доктор на философските науки през 1932 г. Точно по това време положението в страната се влошава от Голямата депресия и не остават много свободни работни места. Хукър става преподавателка в малък девически колеж в близост до Балтимор.

В края на 1934 г. тя се разболява от туберкулоза и заминава за един калифорнийски санаториум, където остава две години. Следва кратка преподавателска дейност в колежа Уитър, когато тя получава анонимна стипендия за научна работа в Берлин през 1937-38 г. Там Хукър изучава психотерапия в Берлинския институт по психотерапия. Постепенно интересите й се обръщат към клиничната психология. Сетне е назначена като асистент по изследователска програма за експериментална и физиологична психология в калифорнийския университет, където работи до 1970 г., когато започва частна практика.
През 1942 г. Хукър се жени за писателя Дон Колдуел. Като преподавател тя е в стихията си и скоро добива популярност сред студентите. Един от тях, Сам Фром, успява да установи лично приятелство с Хукър и съпруга й и ги запознава със своя затворен кръг приятели, състоящ се предимно от хомосексуални. Хукър забелязва, че повечето от тези мъже и жени не потвърждават стереотипа за хомосексуалните: промискуитетни, невротични, слабо интелигентни, сексуално обсесивни, изпитващи страх и враждебност към жените. Скоро някои от нейните приятели гейове я канят да проведе някои изследвания върху тях и да провери валидността на това, което научното мнозинство от онова време твърдяло за хомосексуалността, а именно, че тя представлява психично отклонение.

Хукър провежда някои базисни проучвания, но работата по тях е прекратена около развода й през 1947 година. През 1951 г. обаче тя се жени повторно в Лондон за Едуард Найълс Хукър, професор по английски език в калифорнийския университет. Две години по-късно тя отново активизира изследванията си и получава стипендия от Националния институт за психично здраве за изследване социалната приспособеност на неклинични хомосексуални мъже, сравнени с контролна група от неклинични хетеросексуални мъже.

Тук е мястото да се отбележи, че тези събития се разиграват през ерата на президента Маккартни,  време, в което съществуват сурови санкции за „хомосексуално поведение” и в което все още няма научни данни за състоянието на хомосексуални лица извън затворите и клиничните заведения. На тази база господстващото научно мнение заключава, че хомосексуалността е перверзно емоционално отклонение. С оглед на всичко това Хукър първоначално е предупредена, че изследванията й могат да бъдат парирани на политическо ниво и без обяснение да не получи финансиране. Въпреки това тя получава стипендия за изследванията си чак до 1961 г.

Изследванията си върху мъжката хомосексуалност Хукър опира на някои от най-популярните методи за психологическо измерване на времето си. Трябва да се отбележат два важни факта около тези събития през 50-те. Най-напред към този момент липсват надеждни и научно издържани изследвания върху хомосексуалността. До средата на 20-ти  век в психиатричната наука доминира догматичната доктрина на психоанализата, силно проповядвана от последователите на Зигмунд Фройд. По-интересното в случая е, че към този момент не съществуват обективни и статистически представителни изследвания върху хомосексуалните. Теориите си психоаналитиците градят върху теоретични построения на Зигмунд Фройд от някои негови трудове. И въпреки, че самият Фройд подчертава условността на тези свои разсъждения, както и факта, че те не бива да се приемат като генерални обобщения, неговите последователи желаят да намерят научно доказателство за „нередността” на хомосексуалността (водени по-скоро от социални предразсъдъци и идеологически, отколкото от научни съображения) и на драго сърце се заемат да интерпретират неговите теории като общовалидна истина.

50-те години, от друга страна,  са и времето на Реформацията на научното знание в областта на човешката сексуалност. По времето, когато Ивлин Хукър започва тихо и без медиен шум своето забележително изследване, друг забележителен учен издава повратен труд в историята на масовата култура. Става дума за биологът Алфред Кинси, който през 1948 г. публикува изследването „Сексуалното поведение на мъжа”  -  едно от най-мащабните изследвания на човешката сексуалност към днешна дата,  в което прави скандални разкрития пред американското пуританско общество, като тези, че между 27 и 37% от женените мъже в същото това общество признават за поне една извънбрачна връзка; че над 90% от тях мастурбират; че 69% са имали някакъв вид орално-генитален сексуален контакт; и най-сетне — че 37% признават за поне един хомосексуален полов акт, довел ги до оргазъм. От тази публикация произлиза огромен скандал, отекнал по всички етажи на американското общество. Това е едно от първите емпирични наблюдения върху мащабна неклинична група, докладващи (освен за всичко останало) за еднополово сексуално поведение. Хукър прави следващото.

Десет години след скандала с Кинси, Хукър,  на свой ред,  хвърля ръкавицата на сексуалната политика с една кратка, но забележителна като научна стойност статия в едно неособено популярно професионално издание. За разлика от Кинси, обаче,  Хукър не успява да добие скандална популярност. Не само по причина, че мнозинството американци не са развълнувани от обсъждания от нея проблем. Другата, по-значима причина, е начинът по който самата научна общност реагира спрямо разкритото от нея.  По-важното е, че двадесет години след публикуването си, нейният труд, както и този на Кинси, ще бъдат цитирани пред генералното събрание на Американската психиатрична асоциация, която ще ги приеме за научно по-стойностни от теориите на психоаналитиците и ще снеме на това основание хомосексуалността от списъка си с психични заболявания.
След направени изаследвания, Хукър идва до следните изводи:

1. Хомосексуалността като клинична единица не съществува. Формите й са толкова разнообразни, колкото и хетеросексуалните.
2. Хомосексуалността може да е девиация в сексуалността в рамките на психологичната норма.
3. Ролята на сексуалното желание и експресия в личността и личностното развитие вероятно имат много по-малко влияние, отколкото се счита.

Научното мнозинство посреща изследването на Хукър със студено пренебрежение. То не само, че не постига скандална известност, но като цяло е подминато с мълчание. Хукър не е клиницист, а психолог-изследовател. Нейните думи застават срещу публикуваният през 1955 г. доклад за хомосексуалността на Американската психиатрична асоциация, който твърди, че тя е „симптом за тежко емоционално разстройство”. При това положение не е трудно думите на неизвестната Хукър да бъдат игнорирани.

Ивлин Хукър обаче не се обезкуражава и продължава изследванията си. Тя е един от първите бихейвиористи смело заявили, че установената от учените „неприспособимост” на хомосексуалните (която днес отново се споменава от анти-хомосексуалните групировки, като „депресивност” и „склонност към суицидност”) е резултат не на тяхната сексуална ориентация, а на живота във враждебно настроено общество. Дейността на Кинси и Хукър, както и на Магнус Хиршвелд в началото на века, са своеобразно пионерски. Хукър и Кинси са сходни по това, че следват бихейвиористичния подход и залагат на емпиричното знание, анализирайки нормални индивиди, а не такива с отклонения, обърнали се към тях с молба за лечение. И двамата търсят не случаи на нещастни, депресирани и определено страдащи от патологии клиенти на психиатрични клиники, а прилагат утвърдени научни методи сред реални, статистически представителни неклинични популации. И двамата показват нормални индивиди с хомосексуална ориентация.

През 1967 г. Хукър е назначена от Националния институт за психично здраве като ръководител на екипа по въпросите на хомосексуалността. Екипа публикува доклад още през 1969 г., който, като продукт на национален институт, е най-образователното становище върху хомосексуалността, публикувано от американското правителство. Доклада, пропит с критичен тон, силно препоръчва вземането на незабавни мерки спрямо дискриминацията към хомосексуалните. Така през 1973 г. е взето решението хомосексуалността да бъде премахната от списъка с психични заболявания на асоциацията, което е подкрепено от Американската асоциация по психология през 1975 г.

През 1970 г. Хукър се пенсионира от калифорнийския университет и започва частна практика, наред с която работи като рецензент в професионални издания по психология. През 1991 г. тя получава наградата на АПА за принос към психологията и обществения интерес. Чикагският университет основава в нейна чест Центърът за психично здраве на хомосексуалните „Ивлин Хукър”.

Ивлин Хукър  умира на  18 ноември 1996 година в дома си в Санта Моника, Калифорния, на 89-годишна възраст. С научния си принос в продължение на над три десетилетия тя успя да направи една от най-големите крачки по пътя към дестигматизирането на нехетеросексуалните малцинства, която днес има отзвук по цял свят. Самата тя твърди, че животът й е бил неизмеримо обогатен от връзката с нейните гей приятели и от съзнанието за важността на задачата, която тя поставя пред себе си. Така Ивлин Хукър става една от онези личности, които скромно, но от сърце оставят своята немалка следа в историята.
Автор: Тони